Ото Дикс (1891 ~ 1969) е един от немските художници, творящи

Всяко изкуство е екзорсизъм ~ Ото ДИКС

Ото Дикс (1891 ~ 1969) е един от немските художници, творящи в стила на реализма, които Гестапо арестува. Това се случва през 1938 година Той е и един от първите уволнени от нацистите професори. Тези дейности на властта дават значима информация за ролята на изкуството и капацитетът, който има за оказване на влияние върху човешката душа и схващане.

(Otto Dix, Self-Portrait with Easel, 1926, Leopold-Hoesch-Museum & Papiermuseum, Düren)

Името на Ото Дикс през днешния ден свързваме с извънредно мощните експресионистични изображения на страданието и безсмислието на войната, а също и с картините, изобразяващи човешката безнравственост в интервала сред двете международни войни. Дикс взе участие в Първата международна война като доброволец. Относно това си решение и прекарванията си на фронта художникът изяснява:

Войната също би трябвало да се преглежда като естествено събитие.

Трябваше да преживея по какъв начин някой до мен внезапно пада мъртъв, ударен от патрон. Трябваше да изпитам това напълно непосредствено. Исках го. Следователно не съм пацифист – или съм? Може би съм любопитен човек. Трябваше да видя всичко с очите си. Аз съм подобен – реалист, би трябвало да видя всичко със личните си очи, с цел да потвърдя, че е по този начин.

Аз съм човек, който го е грижа за действителността. Трябва да видя всичко. Трябва да проникна в дълбините на живота. Затова отидох на война. Ето за какво непринудено отидох в немската войска. И когато споделям през днешния ден това на хората, те възкликват: „ Бил сте боец непринудено. Направихте картина за войната, която беше толкоз страшна, толкоз ужасна... а в този момент казвате, че сте милитарист? “ Да, тъкмо по този начин. Това, което давам отговор е: „ Ако искаш да бъдеш воин, би трябвало да видиш цялата нечистотия и все пак да й кажеш: „ Да! “

Хората към този момент започнаха да не помнят какъв брой ужасни премеждия им донесе войната. Не искам да всявам суматоха и боязън, а да кажа на хората какъв брой ужасно нещо е войната и да подтиквам съпротивителните им сили.

Въшки, плъхове, бодлива тел, бълхи, снаряди, бомби, подземни скривалища, трупове, кръв, алкохол, мишки, котки, газ, артилерия, нечистотия, патрони, минохвъргачки, огън, стомана. Всичко това са творения на Дявола!

След войната Ото Дикс се трансформира в една от водещите фигури на „ новата материалност “. В изкуството си не пощадява никого. Проклина военните за избиването на своето поколение; обществото, за това, че се е очаровало от тези мъже на властта, даже самите осакатени, поради ненарушимата им национална горделивост.

Твори трескаво. Оставя повече от 6000 рисунски и скици. Нацистите дефинират неговата графика и живопис като „ изкуство на дегенератите “, като унищожават част от творбите му, наричайки ги „ клюки против немските герои от Световната война “. Деградацията на обществото в ерата на половата равноправност, кабаретата и неограничения пазарен капитализъм, празните погледи и изсмуканите души са елементарно забележими в неговото творчество, като брутално изобличение на всичко протичащо се, за което останалите избират да си затварят очите:

Никой не желае да се замисли. Какво би трябвало да значи това... старите курви, старите изхабени дами, кой го е грижа? Това не прави никого благополучен. Никоя изложба не желае да демонстрира това. Защо въобще си върша труда да рисувам?

Всичкото изкуство е екзорсизъм. Рисувам съновидения и мечти; съновиденията и фантазиите на моето време. Рисуването е изпитание да сложиш ред; ред в себе си. Има доста безпорядък в мен, доста безпорядък в нашето време.

Не че картината би трябвало да бъде направена. Причината да съществува е желанието да бъде направена. Трябва да го направя. Видял съм го, запомнил съм го, би трябвало да го обрисувам.

Не съм толкоз захласнат да върша репрезентации на грозотата. Всичко, което съм виждал, е красиво.

Ако не мога да бъда прочут, желая най-малко да бъда незнаен.

Бе занимателно да мога да рисувам посред скуката и мизерията.

Ото Дикс умира на 77 годишна възраст след втори инсулт.

През 2012 година в апартамент в Мюнхен бе откирта сбирка от близо 1500 творби на изкуството, откраднати от нацистите, с обща стойност над 1 милиард евро, като огромна част от картините са считани за унищожени – картини на Пикасо, Шагал, Реноар, Матис и доста други огромни имена. Сред тях бяха открити и произведения на Ото Дикс, както и негов автопортрет, безусловно незнаен до тогава. Колекцията е била владеене на Корнелиус Гурмит, чийто татко, претрупан от Министерството на пропагандата на Гьобелс, е трябвало да продава зад граница творбите, оповестени за упадъчно изкуство.

Внучката на художника Нина Дикс реши държанието на Берлин като скандално в този случай: „ Германия в никакъв случай не е разглеждала въпроса, обвързван с творбите на изкуството, които са били иззети от нацистите. А е трябвало да го стори доста по-рано, след края на Втората международна война. Много се зарадвах, когато научих новината за откритите картини. Хубаво е да знаеш, че не са били изгорени или унищожени. “

Скъпоценната находка е открита измежду отпадъци в занемареното жилище на притежателя. Въпросът на кого в действителност принадлежат тези картини е извънредно комплициран. Но сигурно историята на живописта ще бъде дописана...

Wounded Soldier, 1924